Българинът лекува стреса си с врачки

Докторът, който ни учи да се разбираме

У нас все още няма психоаналитици, казва доц. Тома Томов

Екатерина Генова

На една от тихите улици в центъра на София попадам на място, каквото не съм подозирала, че вече има в България. На три съвременно обзаведени етажа е разположен дневен център за психично здраве, който предлага възможности за общуване, храна и други услуги на психично болни хора. На последния етаж е кабинетът на доц. Тома Томов, който заедно с още трима свои колеги обслужва като психиатър тази групова практика. Доц. Тома Томов е ръководител на Катедрата по психиатрия в Медицинския университет. Работил е като консултант на Световната здравна организация в Танзания, член е на Британския колеж на психиатрите. Доц. Томов има двама синове. Единият учи високотехнологична медицина и молекулярна генетика в САЩ. Другият живее в Австралия и се занимава с изкуствен интелект. Причина за пръсването им в двата края на света са техните съпруги. Иванка Томова, съпругата на психиатъра, е филолог, една от известните преводачки на английска литература. Съветът, който доц. Томов препоръчва на всички, е ако мнението ни се разминава с това на другите, да се съсредоточим към своя принос за разминаването. А не веднага да вменяваме вина на другия.

НА “ВИЕ”

**Доцент Томов, добри ли са възможностите за достъп до психиатрично лечение у нас? Ако някой смята, че има проблеми с психичното си здраве, към кого трябва да се обърне?**Вече има развитие в областта на психиатричните служби. Нарицателното “4-и километър” никога не е било вярно като единствено място за такива болни. Има два вида психични болести - чести и тежки. Тежките засягат под 1 процент от хората, а специалистите, преминали през общо медицинско образование, не са подготвени за тях. Българското медицинско образование трябва да подготвя непсихиатричните специалности да се справят с големия брой случаи на чести болести, както е навсякъде в Европа. Те обхващат между 20 и 25% от населението, което е висок процент. Във връзка с присъединяването на България към ЕС е направена констатацията, че психиатричното здравеопазване в България е тежко изостанало и е пречка да станем част от този съюз.

**Една от причините не е ли тази, че не знаем към кого да се обърнем?**Целият опит на българите с ходенето на лекар ги учи, че медицината е за организма, а не за човека, и не помага, когато имаш страхове и притеснения от това, че животът ти с най-близките не върви. Много българи решават проблемите на взаимоотношенията не като постигат емоционална зрялост, а с помощта на екстрасенси, гледачки и други хитреци, които злоупотребяват със склонността към зависимост. Те им казват: “Слушай ме и ще се оправиш”, и им взимат парите.

**Много ли са самообявилите се психоаналитици у нас?**Думата “психо” събужда у хората сляпа вяра. В България няма правоспособни психоаналитици. Самият аз съм в процес на обучение. Психоанализата има специфични техники и се прилага за хора, които нямат симптоми и не се разпознават като психиатрични случаи. Психоаналитичната психотерапия е нещо различно и тя се практикува и у нас от хора, преминали през курсове и обучение. Съществуват асоциации на различните психотерапевтични общности, които имат договори с международните асоциации и внасят обучение, както и право за издаване на сертификати. Такова сътрудничество имаме например с Английския институт по фамилна терапия. Психотерапиите се концентрират върху страха, срама, разрушителните емоции. Тези емоции възникват към хората от най-близкия кръг от човека - майка, баща, син, дъщеря, съпруг, съпруга. В София има поне 100-ина психотерапевти, които работят с основание и право. България все още няма закон за психотерапията и закон за психичното здраве. Знае се, че с човешките права на психично болните се злоупотребява. Тежко засегнатите не получават квалифицирана рехабилитация и “плащат” за загубените си социални умения с поставяне в изолация. Обществото не е склонно да отдели бюджет за техните потребности, защото нагласите към тези хора са, че са опасни, извратени и виновни, че са болни. Това отношение попада под рубриката “стигма”. От 10 години в Европа се развива широка кампания за дестигматизация. На нас непрекъснато ни подсказват по политическа линия, че психичната болест трябва да бъде дестигматизирана и в България и че е нужно ново отношение към нейните жертви. Само лекарите не могат да се справят с психичните болести, имаме нужда от сътрудничеството на общностите в градове, квартали и кооперации, които да не отбягват тези хора, а да ги приобщят.

**Какви са методите за ресоциализация, прилагаме ли ги у нас?**Приема се, че тези хора могат да живеят качествено при толерантно отношение към тях. Грижата за всеки болен трябва да се осигурява при възможност от един и същ служител дълго време, терапевтичната връзка има възлово значение за стабилното състояние. Един социален работник обикновено води 30-40 различни случая. Основното, от което имат нужда болните, е да работят. Много е важно на тези хора да се признае правото на лично пространство, на самостоятелна стая. Всеки би се разболял, ако не може да остава насаме със себе си. Сега техният живот в болниците и в домовете е като в казармата - непрекъснато са пред очите на останалите. Ресоциализацията включва и създаване на клубове, светски места, в които те се чувстват сред свои, могат да се нахранят.

**Генетично заложени или придобити са психичните заболявания?**И едното, и другото. Тези заболявания не са свързани с един ген с голям ефект, а са свързани с много гени с малък ефект. Опитите да се поставят под контрол чрез проследяване на наследствени тенденции засега не дават практическа полза. Факторите, които отключват заболяването, са свързани с трудностите, които си създаваме при съвместното живеене.

**Не умеем да общуваме и това поражда болестите ни?**Да. Много от психотерапиите успяват да преодолеят тези неблагоприятни обстоятелства, като научават пациентите да назовават преживяванията, а не да ги “изиграват” с организма си. Силата на всички психотерапии е словото - да назовеш проблема и да го поставиш под контрол.

**Излиза, че ако човек е в стрес или тревожност и сподели проблемите си с най-близките, той се самолекува.**Абсолютно вярно. Целият спектър на честите психични заболявания има своето решение в междуличностните отношения. Когато се смяташ за негоден или провален, е важно да има кой да ти каже обратното. В нискоцивилизованите общества всеки има своя версия за всичко и няма готовност да проверява и коригира тази версия в разговори с други хора. У нас всеки идва със самочувствието на месия и пропуска да отчете, че всеки друг също поставя начало на ново летоброене.

НА “ТИ”

**Защо един човек става психиатър, не е ли натоварващо?**Психиатрите са любопитни към другите хора. Ние имаме достатъчно смиреност и допускаме, че освен собствените ни гледни точки за света, има и много други, които са интересни.

**Успяваш ли да оставиш проблемите на пациентите пред вратата на дома си?**Невинаги. Когато някой пациент е направил опит за самоубийство или е бил агресивен към други, или е убил, това те вълнува.

**Кога ще придобиеш правото да правиш психоанализа?**Когато приключи моята собствена анализа. Вероятно имам още две години. Обучението се провежда извън България. Има международен институт, в който се кандидатства, след това различните фази на обучение се правят на различни места.

**Какво повече ще можеш да правиш, когато се изучиш?**Ще мога да правя анализа, т. е. да прилагам метода на свободните асоциации. Това е техника, въведена от Фройд. Инструктираш болния да назовава всичко, което му дойде на ума, което е много трудно. Психоаналитикът остава извън полезрението на пациента, който е на кушетка. Една от целите на тази процедура е да те върне в развитието ти назад, за да изследваш начина, по който си се справил със зависимостта от родителя, с която всеки се ражда. Човек трябва да се справи с тази зависимост, което е много сложен процес. В нашето детство ние намираме решения на различните етапи от своята зависимост.

Източник