За бодлите и таралежите

Весела Банова

Пораствайки, детето все повече започва да се откъсва от родителския авторитет и не е нормално да се преструваш на приятел на децата си, които са в пубертета

От Зора Нейкова

Весела Банова е психоаналитик с дългогодишна практика, ръководител на проекти и председател на Сдружение „Дете и пространство”.

Вървя с баба – хванала ме е за ръка, а аз влача една пръчка. Това е моят приятел Джони. Често вечер, преди да заспя, виждам в края на леглото едно джудже. То знаеше всичките ни тайни – моите и на Джони. Когато ми прочетоха „Дребосъчето и Карлсон”, вечер скришом отварях прозореца, за да може летящият пакостник да влезе и в моята стая. Но щом започнаха да ме пускат сама навън и карето от вътрешните дворове между кооперациите ни се превърна в детска площадка, с много дървета, изхвърлени от родителите ни „съкровища”,с  тайните ъгълчета, котки и гълъби, Джони, джуджето, че даже и Карлсон отлетяха нанякъде. Замести ги махленската тумба. С която и до днес съм в тесни връзки.

Всяко дете, така като в началото има нужда от близка връзка с майката и с възрастните около себе си, в един момент има огромна нужда и от приятелчета, от общуване с връстници. Възрастният винаги предугажда какво детето иска и знае как да го улесни. В повечето случаи то не се бори, за да спечели любовта на родителите – то я има. Но  когато попадне в детската градина, а по-късно и в училище, вече не е така – то трябва да намери своето място, да разбере каква е неговата ценност и стойност и това определя мястото му в групата връстници. Детето има нужда от приятели, за да споделя своя живот и своята игра. Детството е едно гарантирано пространство, в което то може да се развива и да се учи като играе. Едно от нещата, които за жалост са изчезнали, са махленските групи, децата в квартала, които играят на стражари и апаши, катерят се по дърветата, децата от очарователните филми „Куче в чекмедже”, „Таралежите се раждат без бодли”…На мястото на детската общност, в която има споделен живот, се е появил виртуалният свят от анимирани филми, интернет, видеоигрите. Разликата е много съществена -  това е само измерението на въображаемото, там където доминира образът. Но в даден момент филмчето свършва, видеоиграта - също и образът изчезва. Докато в махленската общност има игра на ужким, игра с правила, цели сценарии, които децата развиват. При истинската игра детето развива своята психика, както в регистъра на въображаемото, така и в регистъра на символичното – то се учи да разказва, да мисли, да планира, да намира игрови сценарии. Същото е и с четенето на книги, в които то намира думи, изречения, откъси -  като дрехи с различен цвят, за различни сезони, които му помагат да облича своите преживявания.

**В този смисъл детството е много променено, както и целият ни живот. Какво наблюдавате в практиката си на психотерапевт?**Децата днес са много самотни. Виждам чрез психоанализата, че чрез играта, чрез приказките детето лекува конфликтите в несъзнаваното. Едно малко дете в предучилищна възраст, от една страна, се намира в пика на детската сексуалност и в несъзнаваното има бурни емоции по отношение на връзката с майката и бащата. Т.е. отношенията на родител с дете са натоварени с голямо емоционално напрежение. От друга страна, границата между въображаемо и реално в тази възраст е много тънка – достатъчно е майката да направи едно непредпазливо действие и тази граница рухва.

Примерно, детето многократно отказва да заспи и вика майка си, защото баба Яга е в стаята му и го е страх. Вие какво бихте направили?

**Любезно ще я подканя да си ходи по живо по здраво.**С това само ще покажете на детето, че баба Яга, която е сътворило във въображението си, наистина съществува. Детето използва играта и думите, за да лекува несъзнавани конфликти. Ако се запитаме защо децата обичат приказки като „Хензел и Гретел”, „Седемте козлета” и „Червената шапчица”, където някой някого яде и го изплюва, отговорът е, че дори само слушането на тези приказки дават думи на най-страховитите фантазии на детето и това носи облекчение в тялото. То е така устроено, че лекува само себе си като играе. Или чрез приказките, чрез това, което само измисля и разказва. А в съвременния свят средствата му са изключително редуцирани, сведени до тези виртуални занимания  и аз виждам при децата, които идват на терапия, че техните фантазии, техният свят е населен с едни чудовищни същества. И всички герои от приказките – снежанки, джуджета, които обаче са живи същества, са изместени от едни хибриди, роботи, но с човешки качества. Основното им  могъщество се изразява не в това, че познават света, не в това, че като змеят преминават през девет планини в десетата и пазят една златна ябълка, а в това, че могат да убиват и да унищожават.

**Как въздейства това на психиката на децата? Развиват ли страхови неврози?**Много по-сложно е. Освен тревогата и страха, развиват и едно особено несъзнавано наслаждение от това могъщество. Защото детето, за да компенсира своята малоценност от това, че е малко и че възрастният е по-силен, се идентифицира с герои, които имат могъщество. Но все пак аз смятам, че има голяма разлика между идентифицирането с хора, които оцеляват със своите човешки качества и герои, чиято единствена сила и могъщество са да разрушават, да убиват другите.

**Това прави ли децата по-агресивни?**Стават агресивни тези деца, които са самотни и които нямат пространство, в което да бъдат слушани и да разговарят. Т.е. около тях няма близки, няма хора, които им отварят онова пространство, в което детето може да осмисли видяното чрез езика. Създателката на детската градина, която е французойка, е казала, че основната задача на детската градина е да помогне на децата да се изразяват чрез езика, т.е. да говорят и да разказват. Сега тенденцията е детската градина да е едно мини училище, където се получават знания и задачи, но по един структуриран, организиран и канализиран начин, който много повече започва да прилича на видеоклипа на Пинк Флойд „Тухла в стената”, отколкото на пространство за свободно слово, където детето би могло да разказва за неща, които го вълнуват.

**Как родителите да помогнат на детето в самотата на виртуалния свят, който е навсякъде?**Като  заинтригуват детето си към живата природа. И познанието, свързано с природата и света да му стане интересно, да му пробуди желанието пак рови в интернет, но вече за да търси познание. Така нещо мръдва в детето. А как можеш да заинтригуваш едно дете? Най-вече като споделиш с него преживяването. И в крайна сметка, това, което е характерно за модерното общество, че там където в живота си детето трябва да срещне другия човек, с когото трябва да говори, да обменя информация, се натъква на обектите за консумация. Въпрос на пари е да си намериш лекарство за щастие, средства, които подобряват настроението, препарати как да си промениш тялото.Т.е. на мястото на другия, който говори и отваря пространство за слушане, се е настанил обекта за консумация. Дори начинът, по който да се облича един тинейджър, музиката, която да слуша, насаждането на култ към марката, измества истинското общуване и това прави децата още по-самотни и променя начина, по който се проявяват душевните терзания. Това води до много зависимости, пристрастяване. През лицето на зависимостта срещаме душевните терзания.

**Реално може ли родителят да бъде истински приятел на детето си? Защото често го чуваме от родителите като хвалба, че са го постигнали.**Зависи каква е възрастта. В малката възраст родителят може да бъде партньор в играта. Пораствайки, детето все повече започва да се откъсва от родителския авторитет и не е нормално да се преструваш на приятел на децата си, които са в пубертета. Това се случи с моята дъщеря в тийнейджърските й години: в някакъв мой пристъп да й обяснявам неща от сексуалното възпитание, да ми каже: не искам да говоря на тези теми с теб – ти не си ми приятелка, а майка. Абсолютно точно. Аз излязох от стаята, за да не кажа нищо излишно. А моята награда дойде няколко дни по-късно, когато тя се прибра доста по-късно от часа, който сме договорили и аз й казах: Ти изрече нещо, което ми беше трудно да възприема - че аз не съм ти приятелка, а майка. В качеството си на майка аз нося отговорност за теб и трябва да върша някои неприятни за теб неща. Не ти разрешавам да закъсняваш. Ако ти бях приятелка, щях да ти кажа: Браво, следващият път се прибери на сутринта. Но аз не съм ти приятелка, аз съм ти майка. И след този разговор няколко месеца имах спокойствие. Тя много добре ме чу, защото беше чута от мен. Има интимен свят, в който родителят няма какво да прави. Не може да споделяш интимния си свят с родителя си и след това родителят да очаква, че ще имате отношения, в които ти ще носиш отговорността. Имах случай, в който майка дойде на консултация  за дъщеря си, която страда от тежка анорексия. И я чувам да ми казва, че знае точната дата, на която дъщеря й е започнала своя интимен живот. Това ме учуди и я попитах как знае точната дата. А тя ми каза: „Ние с дъщеря ми сме двама души в едно тяло.” Е, ако двама души са в едно тяло, само единият може да се храни. Има някаква граница между света на родителя и света на порастващото дете. Щом едно дете даде знак, че има интимна зона, най-добрата услуга, която можеш да му направиш, е и ти  да дадеш знак, че си разбрал и няма да нахлуеш там с големия си нос на възрастен. Така даваш урок на детето как да брани интимното си пространство и по-нататък в живота.