Радослав: „Моят живот с болестта”
Ще разкажа историята на живота ми с тежката психична болест, която имам. Моята диагноза е параноидна шизофрения. Тя бе поставена пролетта на 2003 година, след първата ми криза. Бях изпаднал в състояние да чувам гласове, които ме „напътстваха” да върша различни неподлежащи на трезвия разум дейности. Разхождах се с дни и нощи, „воден” от различни налудности. Бях обществено опасен и можех да навредя на себе си и другите. Крадях. Предимно храна. Когато положението бе станало много сериозно, мои близки ме упоиха с течен диазепам, за да не буйствам, и принудително ме заведоха в клиниката на четвърти километър на лечение. Там започнах да вземам рисполепт и Акинетон, като коректор. От тогава моят живот се промени. Започнах курсове по немски език в ИЧС, с целта да науча добре езика и да следвам висше образование в Германия. Изкарах 4 нива на курсовете и продължих да посещавам такива в Германия при баща ми, който работеше там… Уви, моята цел не се осъществи по редица причини. През зимата на 2004/2005 започнах да получавам наконтролируемо „въртене” на главата – страничен ефект от лекарствата. Смениха ми лекарствата с други, но положението ми не се промени, даже напротив – влоши се. След като се прибрах в България, постъпих по собствено желание отново в клиниката на четвърти километър, обаче там спрях да взимам лекарства и въобще загубих вяра в тяхното полезно действие. Отношенията в семейството и родителите ми се влошиха. Те ме предупреждаваха, че отново ще изпадна в криза и тогава не ще има кой да ми помогне. Аз действително отново изпаднах в криза. И всичко отново… пак започнах да чувам гласове, които ми се представяха за мой познати, „свързващи” се с мен телепатично. Беше много тежко. Отново денонощни скитания, отслабнах много… и отново принудително ме заведоха в клиниката за спешна помощ. От тогава вземам лепонекс и до днес. После ме преместиха в клиниката в град Нови искър и след три месеца лечение ме изписаха. Основен пункт при моето положение бе желанието ми да се подложа на психотерапия, но родителите ми считат това за ненужно. Аз успях след години напразни надежди да намеря човек, който да откликне на тези ми нужди. В момента посещавам психотерапевт в ГПП „Адаптация”, където участвам и в програма за търсене на работа. Пиша тази история без знанието на моите родители, при които живея. Чувствам грижите им като похлупак, до известна степен със желанието да не се разбира от други хора за моето заболяване. Разбирам ги. Самият аз не съм казал на моите познати и приятели за него. Бил съм свидетел на лошото отношение, одумвания и приказки зад гърба на други хора с психични проблеми. За съжаление сведох моите социални контакти до минимум. От месеци не съм се виждал и чувал с мои познати. На практика нямам такива, като изключим посещенията ми в „Адаптация”. Най-голямото ми желание е да си намеря добра и подходяща работа, с която да се издържам и да бъда по-самостоятелен. В момента получавам пенсия по болест. Проблемът е, че ставам късно сутрин, заради лекарствата, които взимам, но поне основния проблем със страничните ефекти от лекарствата се разреши. Моите основни хобита са поезията и музиката. Поезията я пиша, а музиката я слушам. Обичам да гледам телевизия, да чета книги и да се разхождам в парка, когато имам възможност. Много съм доволен от вниманието и грижите, коитоми се оказват в „Адаптация”. От една страна лежи отчаянието – че съм вече на почти 30 години и съм изостанал в развитието си в доста отношения, а от друга – надеждата, че все пак ще успея да се адаптирам постепенно към живота и да намеря своето място в него. Бих искал хората да ме възприемат без предразсъдъци, като човек, който, въпреки, че е различен, все пак има своята роля и може да бъде нормален и полезен.
