Емил

I.

Страхове. Страхове и надежди и много любов. За мен това е лудостта, животът в нея, хората в нея. Смисълът, целта и посоката са неясни като самия живот, всепронизващ, адаптивен, сюреалистичен е подходът и пътят на вътре. Но какво толкова – просто болест, ще кажат половината, просто път – ще кажат други, просто няма причина. За няколко дена или часа рухва цялата постройка от причини и следствия, от мисли и чувства, от омрази и несбъднати любови. Цялата илюзия за други, за личност, за его, просто си отива заедно с красотата на желанията. Несбъднатата – опита на осъзнатата природа на ума да осмисли настоящия момент спира инерцията, спира движението. Но на кого е нужен покоя. Само говорим за него, а всъщност избягваме да се случи. Приказки от отвъдното, настроения бяло и черно, раждане, смърт. Хилядите причини да бъдеш себе си, а не с другите, водят до деградация и липса на идеали, защото те искат другия, хищния, адаптивния. Затова и ни посрещат изпращат, затварят и връзват. Да отгледаш в сърцето си цвете!!!!!

II.

12 години самота, която споделям с другите. Всъщност всички го правят. Пустотата ги плаши, а от къде сме почнали, не от кривата круша, а от дървото, от дървото на живота. Тъжно ми е за неандерталеца, който е изчезнал като вид. Бил е два метра, вегетарианец, много космат и по-малко луд. Предпочел е да си отиде, вместо да изяде другите. Това не е критика или чувство за хумор, а тъжен факт – като психиатрията.

III.

Страхове и надежди. Това са сънища, които сънуваме наяве, вместо другите, които си отиват примирени.

Смъртта на много от моите приятели ме научи, че безизходицата е изход от предвидимия лабиринт на болестта. Раждане, болест, смърт. Това уплашило Буда преди 2500 години и той намерил изхода в себе си. На едни казвал, че има Бог, на други – че няма. Говорел и за другия бряг на реката. Автобиографично, ако започнем анализа горе долу в ред. От малък вярвах в чудеса и те се случваха. От малък исках нещо различно и не ми беше много ясно, защо съществувам. Завърших училище с “много добър”- 4,97 и влязох в казармата. “Война и мир” игра за хора, отразяващи инстинктите. Първи си играх в детската градина, после учех в училище, накрая станах войник. Институционализацията е може би най- голямата болест на цивилизацията. Ставаш част от нещо и цял живот играеш гайката, която трябва да намери своя болт. Ако намериш нещо друго или станеш друго се оказва, че не си в плана, че си излишен и ненужен елемент от цяла комедия от грешки, наказания, последствия и т.н. Как да се нарека луд, като единствения ми опит да направя някакъв избор бе грешка, която случайността превърна в реалност т.е. видях света такъв, какъвто е!?

IV.

Та станах войник. Давах дежурства. Стрелях по мишени. Измислях истории и пишех писма. Пишех по малко поезия и имах гадже, което ме остави. Дисциплината, гладът, студът, каквото и да е страдание понякога тласка човек навътре. Неприспособимостта навън е приспособимост вътре. Изходи много – удоволствие, болка, страст. Много неща са причина за едното търпение, на което ни учат всички. Изкарах двете години криво ляво и с малко наранено самочувствие излязох навън.

V.

“Welcome to the hotel California”.

VI.

В този период от живота си не пушех, не пиех, не ядях месни продукти. Опитвайки се да науча повече за духовността и изявата в нея, доста прекалих, спазвайки нормите. Наложени от някои други. Докато един ден дойде отрицанието и пълното тотално вплитане на действителността. Исках да стана писател, но не ми беше ясно защо съществувам, така че не ми беше ясно какво искам, чувствам, какво търся. “Смисъла - цел за кого е?” написах в едно мое стихотворение и добавих

Векове след векове

тялото раздираше,

плътта си,

Своето съзнание,

да търси!?

VII.

Обиколих половината свят – Африка, Франция, Русия. Епизодите се появиха впоследствие, когато обвитите в илюзии “хубавини” в живота се оказаха фарс. Парите, жените, баровете, в които се напивах с алкохол, се оказаха поредната клетка. За крехката свобода не ми се пише. Даже и нея загубих в рамките на близо две години. Различните роли, в които ни вплита действителността, скоро се изчерпаха и разширеното ми от удоволствия и страдания съзнание потърси изход в себе си. Лудницата, медикаментозното лечение и изолацията ме позакрепиха малко, но бях изпушил твърде много трева, изпил твърде много алкохол и живял наистина съвсем малко. На 26 години вече бях развалина, която бе търсила единствено смисъл. А чувствата, моралните ценности и идеали си създадоха второ Аз, чрез което живеех по време на криза.

VIII.

Ремисиите ми бяха чисти. По някаква случайност издържах на натоварване. Работех и пишех по малко. Дори, с няколко приятели, направих неправителствена организация. Опитахме се нещо да променим, да живеем различно. И контрола бе последното нещо, което изгубих. Отново алкохол. Поредна любов, която свърши, щом се изчерпаха условията за съществуване. Тъга, депресия. Смъртта на баща ми и чичо ми. Поредица от погребения, които завършваха със сватба. Най-после бях обичан и обичах. Уважавах и бях уважаван. За това, което съм не мога да виня живота. Изходи много. Последствия също, както и непримиримия факт за едно заболяване, което не е добре изучено. Всичко все още нося в себе си.

IX.

Винаги е имало луди. Някои са ставали светци, други грешници. Различните обяснения и критерии не могат да заместят преживяното отвътре. Трупаме опит, който няма къде да приложим. Ограничени сме финансово. Институциите не ни взимат на сериозно. Повечето луди стоят в една стая и пушат, фантазират и пият кафе. Някои се справят, други не. Точно както в живота. Зависимостта от близки и роднини изчерпва грижата за себе си. Всеки иска едно ново начало, но не знае от къде да започне. Мотивацията понякога е различна, осъзнаването също. На другия бряг на реката, на който ни е завела случайността, няма никой, защото всичко носим в себе си. Дори духовността понякога е обяснение и за причините и следствието. Какво ни остава - да пием лекарства!?

X.

“Искайте и ще ви се даде” е казал Христос, “..блажени са низшите духом” или “болница – на края на вселената”.

XI.

Поредната криза си отива. Отдъхвам си, че пак съм оцелял. И колко начина да мисля и обичам пак се скриха!

Повтарям една индийска сутра, която ми помага да се намеря и търся, а именно:

Цялото и от цялото

ако се отнеме

и прибави

остава пак цялото

същото става и с тялото!

Всъщност това е живота!

Намери мястото, където често вали

и духа вятър,

за да останеш в него

по принуда.

Огради го с голяма и висока ограда

от вяра,

за да не прескачат там

често скуката и пустотата.

И построй там свой дом.

За основи,

Използвай надеждите си,

те ще отстоят,

на всякакви бедствия

За покрив,

мечтите си,

Те никога няма

да паднат.

И вдигни стени,

от равнодушие

ако ти е присъщо.

От успех,

ако си го заслужил.

От любов,

ако я имаш.

И на стените,

вместо картини,

окачи дървени кръстове,

на които прикови,

безсилието,

болката,

неудовлетвореността си.

За врата подреди,

приятелите си.

За прозорец,

чуй сърцето си.

Емил Траев 23.10.2007 г.